Страхът. Познавате ли го? Или бягате от него понеже ви парализира? Много интересна емоция, малко напомня на болката, с еднакво безумие бягаме и от двете.
Програмирани сме да го отбягваме. Тази година, досега поне…, за не малко от нас беше преобладаваща емоция. Понеже и аз не се чувствах добре в доста моменти, а както винаги смятам, че мога да променя това, се чудех какво да предприема.
Избрах да го поканя в дома си/ума си, така и така очевидно ще остава, поне да го опозная. Дръж враговете си най-близо, нали така. Какво като е грозен и никой не го харесва, то и болката никой не я искаше, пък станахме приятелки.
ПОЗВОЛИХ СИ ДА ИЗПИТАМ СТРАХА,
не го отбягвах повече. И супер интересно, освен че не е толкова неприятна емоция (ехо, все още съм тук), зад него стоят още по-любопитни въпроси и отговори.
От какво точно ме е страх? Отговорът на този въпрос се оказва изключително труден и точно по тази причина ни е страх да погледнем натам. Но не труден, че е трудно да стигнем до него, а че е трудно да признаем пред себе си от какво ни е страх.
Помислете, например, за всички отношения, в които се чувствате неравнопоставени. Партньорът, за когото се раздавате, а той не го оценява, класическа история. Защо го правите, при условие, че смятате че е неравнопоставено и защо освен това и дума не казвате? Ще кажете от страх да не ме изостави и да не съм сам/а. Но защо? Защо смятате, че ще сте сами ако не е той? И тук започват да се появяват въпросните трудни/неудобни отговори. Тук ще се окаже, че страхът е прикривал проблеми със самооценката, с начина по който смятаме, че заслужаваме да се отнасят с нас.
ЗАЩО?
Друг пример. Писна ми да работя Х, ден след ден. Страх ме е да напусна защото ..Х. Каквото и да е оправданието, често или не искаме да поемем отговорност и ни е удобничко някой все да е виновен, или още по-зле, не вярваме в качествата и талантите си.
Все неща, обаче, над които можем да работим. Можем да преминем през страховете си и да оцелеем. Единственият начин да се освободим от тях, е като директно минем през тях, очи в очи. Както казва майка ми, изключително смела жена,
НА СТРАХА ОЧИТЕ СА ГОЛЕМИ.
Но всяко начало е трудно, а веднъж щом приемем и признаем страховете си, както и евентуалните вероятни развития на събитията ще можем да се освободим от тях и да започнем да живеем, все по-свободни и все по-щастливи.
А и честно казано, нашият приятел, страхът, ще продължи да се появява, да, и в най-прекрасните моменти от живота ни, ако не се изправим очи в очи с него. Но той е ключът към промяната.
НИЕ ИЗБИРАМЕ.
Текст и илюстрации: @dessislavaarnaoudova
ВСИЧКО ЗАПОЧВА С ТЕБ 